Сълзите на сирака
Петък, 23.06.2017, 01:58Търси | Регистрация | Вход

Айет

На Аллах принадлежи и изтокът, и западът, и накъдето и да се обърнете, там е Ликът на Аллах. Аллах е всеобхватен, всезнаещ.

(Сура Ал-Бакара: 115)

Facebook страница

Категории

Посетители за деня

Приятели на сайта

Статистика

Общо онлайн: 1
Гости: 1
Потребители: 0

Choice of language

...

Сълзите на сирака


В очакване пред родилната зала,с нетърпение и трепет чакаш да чуеш гласчето на своето дете....
Всяка минута ти се струва като една вечност.
И ето чуваш плач,да това е твоето дете.
Твоята плът,твоята кръв.Мечтаеш да видиш как ти се усмихва,копнееш да чуеш да ти каже татко,да видиш първите му стъпки.
Вярваш,че то ще ти донесе само радост,че ще изпълни живота ти,
че никога няма да те разочарова.
В тази минута времето започва да тече сякаш с години напред...
Всяко начало е трудно и това също е трудно!Започва с малки стъпчици да се сбъдват мечтите ти.Всеки ден се наслаждаваш на неговата малка усмивка,милата прегръдка,сладкото казване на „мами или тати”,смешното му ходене.Но в един слънчев ден те удря силно една врата.Вратата на неблагодарността.Край!!!Няма ги вече галеното „Мами” и „Тати”,станали са вече „старче” или дори по грубото „Къф/ква си ти да ми казваш...”
Един ден се оказва,че е хубаво да си родител,но е тежко да виждаш детето,за което си положил толкова грижи да те смята за просто една вещ,от която има само финансова полза...
Ще ви разкажа една история,която всеки ден,някъде по света се случва в действителност,дори може би сега докато четете това се случва.....
Иман и Сайд бяха семейство от много години,но все още нямаха деца,а толкова много копнеха и желаеха да имах...
Иман беше опитала всичко,но все нещо не се получаваше.
Това семейство искаше само детенце,нищо друго,във всяка молитва отправяха дуа към Аллах да ги дари с мъничко същество,тяхна плът и кръв,което да изпълни живота им с още вяра и надежда...
С малко търпение и вяра те дочакаха отговора на Аллах,дари ги Той с прекрасната новина,че скоро ще си имат отроче.
Минаваха се месеците,те с нетърпение се готвеха за своята рожба.
И ето удари часа,в който тяхното детенце щеше да се появи на този свят,скоро мечтите им щяха да са реалност.
Сайд вече чакаше да чуе гласчето на своето бебче...Представяше си живота оттук нататък,с лека усмивка се радваше на свойте представи и вярваше,че това дете щеше да е само радост в живота им,че това ще е най-пълноценото,което щяха да оставят на този свят.
Потънал в мислите си Сайд изведнъж чу плач...да това беше негово детенце,вече всичко беше реалност.В този миг започна новият им живот.
И двамата живееха за тяхното скъпо и дългочакано момченце.
Дадоха му името Умут (надежда),то олицетворяваше дълбоката им вяра във Всемилостивия и неугасващата надежда в техните сърца.
Минаваха се дните радваха се много на неговите усмивки,плакаха,когато чуха първите му думи „мама” и „тате”,не пропускаха нито един миг със своето детенце.
Това беше техният живот-техният Умут.
Годините се минаваха,Умут растеше,Иман и Сайд остаряваха,но се радваха,че мечтите им се сбъдваха,гледаха как Умут взема живота си в свой ръце,виждаха,че това ще е тяхното завещание на този свят.
Но един ден всичко се преобърна сякаш Умут не беше тяхното дете,сякаш ги удари най-тежката врата...
Тяхното дете се промени,започна да се държи грубо,да не се подчинява на техните думи...
А най-голямата рана,която направи беше в момента,в който дойде и каза:
-Аз заминавам и никога няма да се връщам,не искам повече да живея в тази къща,не искам вече да живея с вас , няма какво да правя в тази страна.
Това за Иман и Сайд беше сякаш мълния,която покоси техните сърца опитаха се да го разобедят:
–Синко,къде ще отидеш,какво ще правиш,при кой ще останеш,не си мисли,че в друга страна ще ти е по-лесно и ще си по-добре.Остани тук с нас ние ще ти помогнем да направиш свой бизнес и да заживееш един добър живот с подкрепата на Създателя...
-Не,решен съм и няма да ме разобедите!
Тогава Иман се намеси:
-Ами ние синко,какво, ще ни оставиш, ей така.Ами кой ще ни помага, ние вече сме възрастни,трудно ще ни е,ние разчитаме,че ти ще си до нас в старините ни...
Тогава Умут се обърна и им каза:
–Това е старчета,решено е,заминавам и няма връщане назад.Най-добре забравете за мен!
Това беше и последният ден,в който видяха своето дете,тяхната дългочакана надежда си замина.Иман и Сайд останаха отново сами,както в началото,все едно никога са няма ли дете.Умут беше някъде там,но никога не се сещаше за хората,които го бяха отгледали,нито един път не се обади да чуе поне здрави ли са,справят ли се с живота...
Минаваха се годините и сякаш раната,която им беше направил любимият син растеше и разяждаше малко по малко душите на Иман и Сайд.Не след дълго от претеснение по сина си,от болката в сърцето си Иман се разболя,а не след много дълго я положиха във вечната й постеля,вечният й дом.
Нямаше го на погребението Умут,нямаше никаква вест.
И продължи да живее Сайд сам,с едничката му мисъл,защо неговият блян за щастливо семейство се беше превърнал в един ад.
И всеки ден си спомняше,колко дълго чакаха своето дете,и всеки миг виждаше усмивката на своето бебче,и всяка секунда чуваше нежното детско гласче да вика „мами” и „тати”.Залисан в спомените си последните думи на Умут го връщаха в действителността,”
Забравете ме!” -те се забиваха като ножове в неговите гърди,удряха се в него като камъни и една безмилостна болка го пронизваше за Иман,за милият и неблагодарен син.
И това се повтаряше и потретваше и убиваше Сайд.Не след дълго,след смъртта на Иман намери своя покой и Сайд.Така остана Умут сирак.
Но къде ли беше в този момент Умут,какво ли се случваше с него.
Умут обикаляше от страна в страна да търси работа,имаше дни,в които не беше слагал залък в устата си,беше станал слуга на хората.Минаха още няколко години преди да осъзнае,думите на свойте родители,преди да разбере техните съвети,но когато си даде сметка реши да се прибере в родния дом:при майка,при своя баща.Но твърде късно!Вече нямаше кой да го посрещне с отворени обятия и с усмивка на входната врата,вече нямаше кой да му подаде рамо,за да се изправи.
Пристъпваше бавно към изоставената,полусрутена, обрасла къща.Чуваше гласа на майка си,виждаше как баща му го учеше да кара колело....Спомените го заливаха от всяка страна,сякаш някой разказваше приказка....
С пълни очи прекрачи прага на дома си ,седна и заплака,сега осъзна грешката си,сега видя действителността.
Но твърде късно беше,Иман и Сайд лежаха в черната земя,с разбити сърца...
Дълго стоя неподвижен Умут,а когато се посъвзе отиде на гробищата,там може само да намери родителите си,които дадоха живота си за него,които го дариха с толкова много любов.
Толкова беше тихо там,че Умут чуваше стъпките си,наоколо имаше само плочи и ето стигна до една голяма плоча,на която пишеше:”Иман и Сайд”.
Падна на колене Умут и почнаха да капят сълзите на сирака,само това му беше останало сълзите на сирака и упованието в Аллах....
Всичко беше свършило!Лееха се и напояваха земята покриваща над Иман и Сайд сълзите на сирака....
Ей,човече,зададе ли си вече въпроса:”А аз какво съм направил досега за родителите си?!Зарадвал ли съм ги или съм им донесъл само болка?!”
Скъпи читателю,ако не си родител все още,скоро ще станеш.
Ако не си почувствал вече трепета пред родилната зала скоро ще го почувстваш.
Замисли се над тази история,нека не бъдем неблагодарни,нека оценим и най-малкото ни даде от родителите ни.
Нима ще ни е приятно да се държат с нас така както ние понякога се държим?!Нима нас няма да ни моли както тях ги боли?!
Не усещаш ли колко близо са сълзите на сирака.Днес един е в това положение,утре си ти...Сега е момента да се осъзнаем и да разберем,че няма по-важно нещо на света от нашите родители.Те са хората,които ни поддават ръка,когато не можем да се изправим сами,те са винаги до нас.Те са тези,които се претесняват,които се жертват за нас.
Прикачвания: Изображение 1



Категория: Разкази | Преглеждания: 899 | Добавено от: pemben | Рейтинг: 5.0/3
Общо коментари: 0
Име *:
Email *:
Код *:
Copyright by islamicnook © 2011 - 2017

Хостнат от